Осъждането

Иска ми се да споделя за осъждането и критиката, поведение, което дотолкова сме автоматизирали, че дори не си даваме сметка.
В ежедневието ми се случва да стана свидетел как някой коментира друг – какъв бил, какво правил…В такива моменти, ако не се поддам и аз на автоматичния процес, му казвам да не съди хората, за което получавам отговор – “аз не го съдя”. Всъщност съдиш го.
Ще разгледам осъждането и критиката в няколко направления.
Първо най-явната – от нас към другите.
Да съдим хората, означава да виждаме определено поведение и да не го одобряваме, но освен това и да преценяваме човека, когото го извършва като го етикираме.
Пример: “Тази жена е много зле, тя му изневерява”….и продължаваме с етикетите….или “Този не става за нищо – колко е непохватен…”….”Онзи е луд”, “Онази на какво се е направила”…и т.н.
Случва се да съдим за другия без той да е тук и сега. Не знаем каква е неговата история, какъв е случая, какво му е семейството, какви са болките и проблемите на човека, за когото говорим.
Критиката обикновено я даваме директно на човека, по-лесно в социалните мрежи.
Това са част от защитните механизми на егото, компенсация на чувството за малоценност. Неосъзнат модел и само, когато успеем да го осъзнаем, можем да го приемем и да го трансформираме.
Аз осъзнавам, че в момента в ума си осъждам тази жена или този мъж, но ще проявя почтеност и няма да изкажа тези мисли, а ще ги трансформирам в състрадание и напомняне на това, че ние всички сме едно и не ме дразни човека, а онази част в него, която не искам да видя в себе си. Идеално за себепознание.
Второ – от другите към нас, страхът от критика и осъждане или “какво ще си помислят хората”
Това също е от защитите на егото, тъй като има склонност да съди другите, то се страхува и от това, другите да не осъдят него. Този страх задълбочава разделението и блокира изразяването на истинския ни Аз.
Мехлемът е НИЩО ЛИЧНО. Всикчи сме едно и нищо не е лично, дори и да изглежда такова.
Този е говорил зад гърба ми – ок, той е открил нещо в мен, което не може да приеме в себе си, защото е болезнено, нежелано, тъмно, затова то излиза наяве през мен.
Не бива да се влага енергия в това – кой какво е казал за нас, кой какво ще си помисли. Тук въпросът който можем да си зададем е – Може ли да ми помогне тази критика да видя нещо, което не виждам? и другият въпрос – Правя ли най-доброто, на което съм способна?
Трето От мен за мен – себеосъждане
Това е най – болезнено за нашата душа. Това чувство е съпроводено с вина и срам. Силата му може да бъде саморазрушителна, затова е необходимо да се срещнете със специалист психолог или психотерапевт, ако не успявате сами да си помогнете.
При себеосъждането мислите са “за нищо не ствам”, “пак се провалих”, “не заслужавам нищо” , и т.н. Това е много болка за душата, тъй като тя е дошла тук да живее с любов, а самите ние не можем да си я дадем на себе си.
Това, което може да се направи тук е да си представим, че на нашето място е нашият най-добър приятел и да се опитаме да го окуражим…а след това да отнесем това послание към себе си.
Тук е полезно и медитация, йога, дихателни практики, визуализации подходящи. Ако имаме дневник на постиженията си задължително да го отворим и да си го прочетем.
Нека се опитаме да трансфрмираме енергията на осъждането в една позитивна енергия на почтеност, за да си припомним съвършенството на този свят.
С обич,
Ася
thanks, very interesting 🙂